Чарлз Буковски
Поща
Това е измислена история и не е посветена на никого.
Пощенска служба на Съединените американски щати
Лос Анджелис, Калифорния
Централна дирекция
1 януари 1970 г.
Меморандум 742
Етичен кодекс
Обръщаме специално внимание на служителите върху „Етичния кодекс на пощенския служител“, изложен в част 742 от „Пощенския наръчник“, и на „Правилник за поведение на пощенския служител“ в част 744 на същия.
С течение на годините пощенските служители са създали прекрасна традиция на предана служба към обществото, ненадмината от друга професионална група. Всеки служител трябва да се гордее с тази традиция на вярна служба. Всеки от нас трябва да се стреми да допринася по достоен начин за постоянния напредък на Пощенската служба в интерес на Нацията.
Всички пощенски служители трябва да работят за обществения интерес с непоклатима почтеност и пълно себеотдаване. Те трябва да се придържат към най-високи морални принципи, да спазват законите на Съединените щати и да следват регулациите и политиката на Управлението на пощите. Ръководителите и служителите са длъжни не само да имат етично поведение, а и бдително да избягват действия, които биха им попречили да изпълняват служебните си задължения. Възложените задачи трябва да се изпълняват съвестно и ефикасно. Пощенската служба има уникалната привилегия да поддържа ежедневен контакт с повечето граждани на страната и в много случаи се явява най-пряката им връзка с федералната власт. Затова всеки пощенски служител има изключителната възможност и отговорност да работи с чест и почтеност, достойни за високите обществени очаквания; което отразява доверието и престижа на Пощенската служба и цялата федерална власт.
От всички служители се изисква да прочетат част 742 на „Пощенски наръчник“, главите „Основни стандарти за етично поведение“, „Лично поведение на служителя“, „Въздържане от политическа дейност“ и т.н.
Първа част
1.
Всичко започна погрешка.
Наближаваше Коледа и пияницата от горния квартал, който правеше тоя номер всяка година по това време, ме светна, че са готови да наемат всеки; затова отидох и докато се усетя, вече мъкнех кожена чанта на гърба и се шматках по улиците. Каква работа, помислих си. Песен! Даваха ти района между две-три пресечки и ако свършиш бързо, щатният пощальон те пращаше на следващата улица; или можеше да се върнеш в станцията и отговорникът да ти даде друга работа, но в общи линии нямаше зор, просто пускаш коледни картички в кутиите.
Мисля, че беше вторият ми ден като временен коледен раздавач, когато оная едра мадама излезе и ме наобиколи, докато пусках писмата. Казвам „едра“, в смисъл че задникът й беше едър, циците й бяха едри и изобщо беше едра навсякъде, където си трябва. Изглеждаше малко смахната, но аз зяпах тялото й и не ми пукаше.
Разприказва се, ама приказваше, ти казвам. После изплю камъчето. Съпругът й бил офицер на далечен остров и тя била самотна, разбираш ли, и живеела сам-самичка в оная къщичка отзад.
— Коя къщичка? — попитах.
Тя написа адреса на листче.
— Аз също съм самотен. Довечера ще мина да си полафим.
Имах си кучка, ама половината от времето я нямаше, шляеше се някъде, и аз наистина бях самотен. Самотен за тоя едър задник до мен.
— Добре — каза тя, — до довечера.
Беше добра, наистина, добре се ебеше, но като при всички кучки, след третата-четвърта нощ почнах да губя интерес и повече не отидох.
Обаче си рекох: „Леле, единственото занимание на тия пощальони е да разнасят писма и да ебат. Това е най-добрата работа за мен, о, да, да, да!“
2.
Та така се явих на изпит, взех го, отидох на физическия, взех и него, и ето ме — резервен пощенски раздавач. Започна лесно. Пратиха ме в станция „Уест Ейвън“ и всичко беше като около Коледа, само дето не намерих нищо за шибане. Всеки ден очаквах да топна чушката, обаче нищо не ставаше. Но пък шефчето беше душичка и аз се шматках ту по една, ту по друга улица. Нямах дори униформа, само фуражка. Ходех си с нормалните дрехи. Както пиехме с моята кучка Бети, почти нямахме кинти за дрехи.
После ме прехвърлиха в станция „Оукфорд“.
Отговорникът беше дебеловрат тип на име Джонстън. Имаха нужда от помощ и си личеше защо. Джонстън обичаше да носи тъмночервени ризи — това означаваше опасност и кръв. Бяхме седем резервни раздавачи: Том Мото, Ник Пелигрини, Хърман Стратфорд, Роузи Андерсън, Боби Хенсън, Харолд Уайли и аз, Хенри Чинаски. Сутрин се явявахме в 5.00 и аз бях единственият, който идваше пиян. Винаги пиех до късно, та всяка сутрин в пет ние се събирахме, чакахме времето да минава, чакахме някой от щатните да се обади, че е болен. Щатните пощальони отсъстваха по болест, когато валеше, когато се очакваше необичайна жега през деня, или след неработен ден, когато чантата беше два пъти по-тежка.
Имаше 40–50 различни маршрута, може би и повече, но всеки беше различен и нямаше как да ги научиш, трябваше да си събереш писмата и до 8.00 да си готов за разнасянето, Джонстън не приемаше извинения. Резервните раздавачи доставяхме списанията си по кръстовищата, пропускахме обяда и умирахме по улиците. Джонстън ни пращаше по маршрутите с 30 минути закъснение — завърташе се на стола с червената си риза: „Чинаски, маршрут 539!“ Тръгвахме половин час по-късно, обаче трябваше да раздадем писмата и да се върнем в службата по график.
Освен това веднъж-дваж седмично, вече капнали, пребити и изклецани, поемахме и нощните доставки, а там разписанието беше невъзможно — камионът не можеше да се движи толкова бързо. При първата обиколка трябваше да зарежеш четири-пет кашона и после, когато се върнеш за тях, вече преливат от писма, а ти смърдиш, и плувнал в пот, ги тъпчеш в чувалите. Да, яко ме клецаха там. Джонстън се грижеше за това.
3.
Самите резервни раздавачи правеха Джонстън възможен, защото му се подчиняваха. Не разбирах как са допуснали толкова очевидно жесток човек да заеме такъв пост. Щатните не се интересуваха, профсъюзният представител не вършеше работа, затова в един от почивните си дни написах трийсет страници доклад, изпратих едно копие на Джонстън, а с другото отидох в Централното управление. Чиновникът ми каза да изчакам. Чаках ли, чаках, и пак чаках. Чаках от час и трийсет минути, когато ме повикаха в кабинета на дребен тип с прошарена коса и очи с цвят на цигарена пепел. Той дори не ме покани да седна. Щом влязох, закрещя:
— За голям тарикат ли се мислиш бе, копеленце?
— Господине, може ли без обиди?
— Тарикат! Ти си от ония копеленца, дето са научили повечко сложни думи и обичат да се фукат с това!
Размаха листата пред лицето ми. И ревна:
— ГОСПОДИН ДЖОНСТЪН Е ПРЕКРАСЕН ЧОВЕК!
— Стига глупости! Очевидно, че е садист!
— Откога си в пощенската служба?
— От три седмици.
— ГОСПОДИН ДЖОНСТЪН Е В ПОЩИТЕ ОТ ТРИЙСЕТ ГОДИНИ!
— Това пък какво общо има?
— Казах: ГОСПОДИН ДЖОНСТЪН Е ПРЕКРАСЕН ЧОВЕК!
Мисля, че горкият човечец искаше да ме убие. С Джонстън сигурно бяха гаджета.
— Добре — измърморих, — Джонстън е прекрасен човек. Да забравим тая шибана работа.
Тръгнах си и си пуснах отпуск за другия ден. Неплатен, разбира се.
4.
Когато отидох на работа следващия ден в 5.00, Джонстън се завъртя със стола и лицето му бе в същия цвят като ризата. Но не каза нищо. Не ми дремеше. До два през нощта се бяхме наливали и чукали с Бети. Облегнах се назад и затворих очи.
В 7.00 Джонстън отново се завъртя. Всички други резервни пощальони бяха по задачи или в други станции, където имаше нужда от помощ.
— Това е, Чинаски. Днес няма работа за теб.
Вгледа се изпитателно в лицето ми. По дяволите, не ми дремеше. Исках само да се прибера, да си легна и да поспя.
— Добре, Паве — отговорих аз.
Всички наричаха Джонстън „Павето“, но само аз се обръщах така към него.
Излязох, подкарах старата таратайка и скоро бях в кревата с Бети.
— О, Ханк! Колко хубаво!
— И още как, сладурано!
Притиснах се към топлия й задник и заспах за четирийсет и пет секунди.
5.
На другата сутрин — същата работа.
— Това е всичко, Чинаски. Днес нямам нищо за теб.
Продължи така цяла седмица. Всяка сутрин киснех в станцията от 5.00 до 7.00 — без заплащане. Дори махнаха името ми от списъка за нощните доставки.
Веднъж Боби Хенсън, един от старите пощальони (по трудов стаж) ми каза:
— Веднъж и на мен ми погоди този номер. Опита се да ме умори от глад.
— Не ми дреме. Няма да му лижа гъза. Ще напусна или ще умра от глад, все едно.
— Не се налага. Явявай се в станция „Прел“ всяка вечер. Кажи на шефа, че нямаш работа и можеш да останеш като резервен раздавач за специалните доставки.
— Може ли така? Не е ли забранено?