1

Сарафина може и да бе кръстена на ангелите1, но винаги бе знаела, че един ден ще свърши в ада. Майка й го бе казвала хиляди пъти, докато растеше. Само дето никога не бе предполагала, че ще се случи докато все още диша. Но ето я тук — разорена, зарязана и скърбяща. Нямаше начин да стане по-зле.

С побелели и треперещи пръсти, тя забеляза жълтата роза, която държеше, и я пусна върху ковчега на Роузмари. Тя падна върху полирания капак, последвана от още рози, пуснати от тези около нея. Жълтите рози бяха любимите на Роузмари. „Отиват на косата ти, сладкишче.“ Роузмари винаги казваше това, държейки едно от цветята до носа на Сарафина.

Сарафина бе събрала и последния си цент за този лъскав ковчег. Не можеше да си го позволи. Погребението едва не я докара до просешка тояга. Въпреки това приемната й майка заслужаваше най-доброто. И тъй като Роузмари никога не бе получила заслуженото докато бе жива, Сарафина се бе уверила, че ще го получи в смъртта. Единственият проблем бе, че сега Сарафина имаше деветдесет и пет долара в банковата си сметка и наем, който трябваше да плати миналата седмица. Въпреки това щеше да се справи, винаги успяваше.

Не можеше да заплаче. Сякаш всички сълзи бяха заседнали вътре в нея, здраво запушени. Би било хубаво, ако можеше. Би освободило това ужасно напрежение в гърдите й. Понякога плачът бе като кървенето — помагаше да се прочистят раните. Роузмари винаги го казваше.

— Довиждане, Роузмари — прошепна тя.

Отец Евънс започна да припява монотонно, но Сарафина едва го чуваше. Едва забелязваше и останалите около нея, всички приятели на Роузмари, които бяха дошли да се сбогуват. След края на погребението, те се ръкуваха с нея, стискаха рамото й и изказваха съболезнованията си. Приемната й майка имаше много приятели.

Ако Сарафина все още живееше тук в Боулинг Грийн, тя знаеше, че вече щеше да има половин дузина ястия на прага си. Но сега щеше да се върне обратно в Чикаго веднага след погребението. Обратно вкъщи.

Нямаше търпение.